Every night I dream you're still here, when I awake you disappear...

Нощта бе разперила черните си криле, обагряйки безкрайния небосвод в тъмни нюанси. Многобройната накъсана пелена, представляваща облаците, бе отстъпила мястото си на хилядите деца на луната. Малки бели точки, всяка от които се опитваше да блесне повече от посестримите си. Но нито една от тях не можеше да надмине своята майка – Луната. Макар да не бе разгърнал пълната си сила, тънкият сребрист сърп бе спуснал лъчите си към земната повърхност. Бели, тесни пътеки, които сякаш примамваха изгубените души да тръгнат по тях в търсене на покой.
Тишина. Красива и нежна тишина бе обгърнала градината със своя дълъг плащ. По окосените стръкчета трева се забелязваше отблясъка на ситни кристални капчици. Лекият нощен бриз се прокрадваше измежду дърветата, потънал във вихъра на своя нежен валс. Из клоните на дърветата се криеха създания, принадлежащи на нощта.От време на време издаваха звук, ала той заглъхваше в тъмнината. И всичко бе окъпано в светлина. Бяла и красива светлина, която нежно загатваше присъствието си. Единствено старото и самотно черешово дърво бе лишено от ласките на Месеца. Само то бе останало недокоснато от вятъра. Само и единствено под него намираха утеха хората, а не чудовищата от мрака.
По извитата пътека нещо се задвижи. Красиво привидение с дълги шоколадови на цвят коси, които се полюшваха в такт с вятъра. Върху млечнобялата му кожа нежно се плъзгаше сатенена бяла нощница, чиито краища едва докосваха земната повърхност. Очите му бяха тъмни и влажни като на кошута, а устните – алени като кръвта напълно контрастиращи с цялата му визия. Движеше се бавно из тъмнината, обгърнато в тайнството на нощта. Най-накрая се измъкна от лапите на мрака, разкривайки цялата си прелест. Сребристите лъчи на Луната поеха съществото в прегръдките си, разкривайки истинската му същност. Не бе призрак... Не бе илюзия... Бе младо и красиво девойче, търсещо покой сред природата.
Момичето продължи да пристъпва напред, докато погледът й бродеше из градината. Вървеше в права посока към черешовото дърво без дори да го поглежда. Изглеждаше така сякаш познаваше мястото. Всъщност тя не просто го познаваше, притежаваше го. Бе онова малко кътче, извън големия свят, където винаги можеше да се скрие стига сърцето й да пожелаеше.
Неочаквано, брюнетката спря на няколко метра от Старика. Тялото й потръпна, а тя самата притаи дъх. Той отново бе там. Стоеше кротко под клоните на растението, взирайки се в звездното небе. Хладкият бриз си играеше с непокорните му кичури коса, докато сърцето му тръпнеше в очакване. Не желаеше да го измъчва повече, затова скъси дистанцията помежду им по възможно най-бързия начин.
-Ефигения... – прошепна името й, а тя внимателно приседна до него. Аленте устни се разтвориха едва-едва, готови всеки момент да произнесат името му, ала от тях не излезе дори стон.
Ния не знеше името му. Всеки път бе различно. Не знаеше дори как изглежда. Всеки път бе различен. Само краят на срещата им бе един и същ.
Младежът се обърна с лице към своята муза, дарявайки я с чаровна усмивка. Вдигна ръка и с върха на пръстите си нежно погали поруменелите бузи. След това заговори. Разказваше истории за звездите, легенди за Луната, приказки за гората... И тя слушаше. Опиянена от мелодичния глас, Ефи полагаше глава на рамото му, затваряше очи и мечтаеше.
-Ефигения... – отново прошепна името й преди да я обгърне в топла прегръдка и да слее устни с нейните. Нежна, ала едновременно с това пламенна целувка, която винаги носеше Смърт след себе си.
Бяло венчелистче се откъсна от младия клон.
Тишина. Красива и нежна тишина бе обгърнала градината със своя дълъг плащ. По окосените стръкчета трева се забелязваше отблясъка на ситни кристални капчици. Лекият нощен бриз се прокрадваше измежду дърветата, потънал във вихъра на своя нежен валс. Под старото черешово дърво бе положено крехкото и малко тяло на млада девойка. Дългите и тъни коси бяха разпръснати като фина паяжина по твърдата повърхност. Едната си ръка бе отпуснала върху корема, а другата лежеше в близост до лицето й. Лице, което бе придобил блед отенък. Клепачите тежко бяха покрили красивите очи на девойчето. Бе й отнел живота, още в самото му начало. Винаги го правеше. И винаги бе красива - целувката на Смъртта.
Бяло венчелистче се приземи върху безжизнените алени  устни.


Отвори очи и рязко се надигна от меката постеля. Студени капки пот бяха избили по челото, бавно стичайки се по пребледнялото лице на момичето. Сърцето й биеше твърде бързо, съпроводено от чувството, че не й достига въздух. Погледът на Ния пърхаше из стаята в търсене на образа му, ала за него го нямаше. Бе си заминал заедно със съня. Ефи побърза да се измъкне от леглото и с бързи, ала ефирни крачки се отправи към прозореца. Отвори го, позволявайки на вятъра да погали кожата й. Тъмните ириси се стрелнаха към градината, по-точно към дървото, ала както винаги то бе потънало в самота. Тиха въздишка се измъкна измежду устните на брюнетката преди да се отдръпне  и настани срещу бялото платно. Прокара пръсти по повърхността му, преди да поеме малката четчица в ръка. И започна да твори. Боите затанцуваха по листа. Първоначално движенията бяха нежни, ала с всяка следваща секунда ставаха по-бързи и по-груби. Смесваха се... Не, сблъскваха се, образувайки нещо ново, различно. Красиво, но и гротескно.
Първите слънчеви лъчи се прокраднаха стаята. Търсеха притежателят й, за да го дарят с топлата си целувка. Ала тя бе празна. Само картината, оставена по средата, посрещна краля в небесата, тихо нашепвайки своето послание: