unreal.

friedrich af storby wrote:

Опернинг 2, 1010 Виена, Австрия
Октомври.
[/b] Чашата бавно наближаваше да покаже дъното си и кърваво червената течност вътре почти завладя съзнанието му. Искри като фойерверки прескачаха над препукващите дървета в камината, която туко що се бе запалила отново. Франко пристъпваше леко, почти плахо, а в стаята бе толкова тихо и разплискването на питието в чашата му отекваше с ехо.
- Смятам, че Елизабет трябва да се върне обратно в Операта.. Не мислиш ли? – спря на място и се обърна към събеседника си, който почти заспал, вече бе положил глава върху дървената маса. - .. Зашеметяваща е! Една от най-добрите в последните години.. И е толкова млада.. – продължи без да обръща внимание, че не го слушат.
-Джоана също привлича вниманието.. – измънка след  минути глухо Фридрих  в опити да стане и да доизпие последното вино в чашата си. – Изобщо не искам да говорим за музика и още по-малко за Операта.. Джоана в момента може само да ласкае мъжеството ми и то само защото Елизабет е все още на 15, Франко.. – започна да се смее, докато приближаваше приятеля си.  
- О, стига, моля те.. Как изобщо се сети за Джоана, дори не съм я споменавал??
- Казвам ти самата истина. Харесват я, защото е красива, а не защото може да пее. – заключи съвсем сериозно, без да обръща внимание на това, което бе казал и сложи ръка на рамото му. Пръските дъжд по прозореца замъгляваха гледката пред очите им. Не, че имаше значение. Операта отдавна спря да бъде атракция за тях.
  Във вече късната нощ по виенските улици все още можеше да се усети оживлението на големия град. Още по-малко днес. И все пак Виена не бе просто град, а по-скоро стон, идващ дълбоко от душата ти, който носиш винаги в себе си; дълбока въздишка или просто тихото нашепване на пролетните птици и песните, които пееха. Тя бе най-красивото нещо в живота му. Мисълта за Виена го крепеше го през тежките зими в Берлин, докато отчаяно чакаше на потният прозорец снегът за спре. Мисълта за пролетта във Виена и как ще върне, събуждаше парещото чувства в гърдите му. Бидейки дълбоко в сърцето на Берлин, той все още чуваше гласа й. И не само тогава. И друг път също. Често усещаше мириса на мухъл от антрето в Хитцинг. Същото антре на същият този апартамент в центъра на Виена, на вторият етаж, в който се намираше в момента. Фридрих Хабер обратно във Виенската опера.
-Знаеш ли, Елизабет наистина е обаятелна, дори повече от Джоана. По-смирена е, да. Това е. Джоана е толкова предизвикателна и пламенна, а косата й. Ах, тази червена коса.. – каза замислено. – Е, Фритц, ти още си млад, моето момче, а вие с малката Лизи изглеждате толкова очарователно заедно, нали знаеш?! – добави след секунди неудобно мълчание.
-Престани, моля те. – а в гласа му се усети нeпремерена погнуса от това, което бе чул, макар й да бе съгласен с думите му. – Ще я хвана за ръка след края на войната и ще се оженим.. Прекрасно, приятелю, кога успя да го сънуваш? – започна да се смее. – Аз страдам от безсъние, мъчи ми още от както бяхме в Берлин. Ужасно е, сигурно за това съм пропуснал.
- Вие имате..колко бяха, 5 години разлика? Напълно нормално, ако питаш мен! – Франко Чисети се засмя гърлено и силно, както се очакваше на добре сложен петдесет годишен мъж.
Глухо се чу женски смях надолу по стълбището, който прекъсна разговора им. Наближаваше полунощ и представлението бе свършило отдавна. Вътре влетяха леко премръзнали и мокри Елизабет и Джоана, същите от преди малко, а роклите им се развяха на широко по пода.
-Скъпи мои! – разцелува ги Франко, а Фриц разсеяно все още седеше на прозореца и зяпаше в нищото. – Вижте кой ви доведох! Блудният сопрано се завърна във Виена! – тогава бе времето, в което младият Хабер се обърна.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Февруари, следващата година.
-Защо обичаш Виена толкова? – изчурулика тихо в ухото му, докато се наместваше върху голите му гърди, който все още се надигаха тежко, а сърцето му биеше толкова силно, че всеки момент щеше да изскочи от гърдите му.
- Знаеш градината между музеите Близнаци, където розите цъфтят винаги в една и съща гама на оранжевото  всяка година?! Най-големите рози, които някога съм виждал, през целият си живот, заклевам се! – засмя се. – И не е само Виена, като Виена. В атмосферата е и в погледи на хората и тяхното поведение, начина, по който говорят, и чистите чувства са част от нечии много  голямо сърце.. Това на Виена. – извърна погледа си към нея и сините й очи блеснаха в лицето му. За ми го заслепиха и той се усмихна сънливо от сладостта, която изпълни сърцето му. - Знаеш ли, когато чувствата спират болят и остава само голямо задоволство на тяхно място? – продължи да говори, едва когато очите му започнаха да се реят в нищото. -  Виена през пролетта. Тогава е. Аllés in Schönbrunn! – извика и в гласа му се усети любов, която сърцето му тласкаше с всеки свой удар. – И синята светлина в общежитието в академията вечер, голямото бяло стълбище с бароковата статуя.; сутрешните езда в Пратера; мухъл в училището за езда. Спомням си всичко това точно още от първият път, в който дойдох и искам да ги виждам отново, чак докато умра.. Радвам се заминах, радвам се, че напуснах Германия..
-Гласа ти звучи толкова красиво, когато разказваш.. – и пръстите й погалиха устните му. – Няма нищо общо с това на сцената. Операта те прави различен.
----------------------------------------------------------------------------------------
Април, няколко години по-късно.
Впечатленията започват да се пишат от рано сутрин в 4 и приключват с изгрева 9 дни по-късно, а ти в просъница с треперещо от умора тяло, стъпваш на позната земя.В чантата ти се подмятат изпомачкани листи, полети с кафе и чай, с петна от петъчната вечеря, криещи тъжни истински истории, които не толкова прилежно успяваш да събереш за краткото си, богато на смесени емоции пътуване. Връщаш се празен и умълчан, просто защото си наситен от почти всичко, възможно да се случи на света, а чувствителността ти се притъпила от повтаряща се пламенност.
-Фриц, полета за Прага.. Ще го изпуснем!
Пак беше пролет и пак беше във Виена. Шонбрун разцъфваше като кокиче и тълпи от хора се блъскаха на входа. Подмятаха се билети, чисто нови банкноти евро и от всякъде се чуваха родители, които гълчаха децата си на куп езици и най-малко на немски. Времето се променяше. Ранната пролет не бе толкова топла, колкото преди. Сега просто валеше ли, валеше. Загубиха се и хората, загуби се маниера им, промени се начина, по който говореха. Двадесет и пет години по-късно сърцето на Виена се бе свило, та Виена почти нямаше сили да говори. Рядко чуваше гласа й в главата си, и все пак беше там. Дълбоко в душата му винаги имаше място за Виена.
-О, стига с тази меланхолия! Тръгвай, аз Бога! – и ръката хвана ръкава му, задърпа го здраво и усети как някой насилствено го изтръгна от най-голямата му любов. Трагедия, почти достойна за Шекспир.

29✘NOBLE✘lethal virus +(гласа му въздейства на останалите; държи ги под свой контрол)✘ FC: MAX IRONS

robb stark