~numquam suade mihi vana

Дъхът й излизаше на пресекулки образувайки малки бели облачета, които се стопяваха също толкова бързо, колкото и се появяваха. Повече нямаше да се върне там. Никога повече нямаше да се върне у дома. Независимо, че изоставяше майка си и сестрите си, независимо, че тях може би ги очакваше същото...  Те нямаше да й помогнат, защото вярваха, че хора от тяхната класа не могат да имат проблеми. Още по-малко от подобен род... Но нямаше да позволи да бъде омърсена по този начин. Може и да бе само на 12, но знаеше със сигурност, че ласките, които бе опитал да й натрапи баща й няколко пъти, нямаха нищо общо с връзката баща-дъщеря. Не можеше да му позволи да стигне по-далеч, дори не можеше да търпи да я докосва по този начин. Трябваше да избяга. Дължеше го на себе си.
Но никой не дължеше нищо на нея...

-след шест години-

Бяха я върнали вкъщи още преди да успее да се качи на автобуса. Последствията бяха много по-ужасни отколкото си бе представяла... За да затворят баща й се бе стигнало до изнасилване. Онзи миг от живота, който й бе отнел безвъзвратно детството.
Не вярваше във властите, не вярваше в доброто у хората, не вярваше в чудеса...
Лейла Александра Грей бе порастнала твърде бързо и по твърде неправилен начин.
Но все пак бе успяла да продължи напред намирайки отдушник за кошмарите си.

***

Страстта към рисуването се бе проявила вечерта след делото. Баща й бе затворен, животното бе прибрано в клетката, но не и споменът, кошмарът. Той винаги щеше да бъде там за нея. Случилото се никога нямаше да бъде „просто забравено”. То щеше да се случва всеки път щом затвореше очи.  За това реши да не заспива. Не и докато тялото й не бе до толкова изтощено, че да изпадне в безпаметен сън. Без приятни сънища, без ужасяващи кошмари...
Рисуваше звездите. Представяше си, че са златни точици свързани в нишка, която изобразява нещо важно. Нещо, което бе предназначено само за нея. Всяка нощ сядаше в различна позиция на терасата, за да може да нарисува различните послания на звездите.
Не говореше с никого, най-малко с майка си и сестрите си. Те вярваха, че е полудяла до известна степен и може би бяха прави. Лейла мълчеше упорито, но не защото искаше да я съжаляват... правеше го, защото смяташе, че тези хора са недостойни за нея, защото не са я защитили.

***

Подаръкът за рождения й ден дойде не от семейството й, а от съдбата. Онова животно бе починало в затвора от някакъв неизвестен вирус. Може би се бе заразила от него при онова единствено посещение в затвора. Бе отишла, за да види дали съжалява, но в думите, очите, действията му нямаше нищо такова. Той заслужаваше да умре...

***

За щастие негодникът бе поделил наследството си по равно – по една четвърт за жена му и всяка от трите му дъщери. А тази привидно мъничка част бе съвсем достатъчна, за да живее необезпокоявано цял живот.  
Взе апартаментът във Виена, Австрия, защото бе най-отдалеченото кътче от дома й в Калифорния. Завърши една от най-престижните художествени академии (само за три години) и бе решена да се реализира като художник и да отвори своя собствена галерия. И ако за това бе нужно да похарчи цялото състояние на онова животно – така и щеше да бъде. Защото й дължеше много повече от парите и смъртта си.
Дължеше й живот. Дълг, който никога нямаше да бъде изплатен...



~ художничка е; вкопчила се е в това вярвайки твърдо, че то е смисълът на съществуването й
~заразява се с вируса след особено странно боледуване; след това е опитвала да се самоубие два пъти, но не помни особено много от онези моменти
~дарбата й е да улавя кога някой лъже, но понякога има странични ефекти – на моменти самата тя не може да лъже, кара хората да говорят само истината и когато някой лъже я боли (обикновено главата)
~трудно се доверява на мъжете, защото смята, че те всички са като баща й