Ava Allan Grace.

- И раз, и два и горе, горе, ГОРЕ!!! - мадам Бувие крякаше сякаш от това зависеше живота й. Тичаше след девойката държейки в ръката си тънка дълга пластмасова пръчка и от време на време пляскаше момичето по бедрото, или друга част от тялото, което караше удареното място моментално да почервенява. - По дяволите, момиче, скачай! - продължаваше да вика жената, като изобщо не се съобразяваше какви думи използва. Лошият й акцент прозираше във всяка дума, която изричаше, а тя продължаваше да дава всичко от себе си да звучи възможно най-австралийски, ако изобщо това беше присъстваше като определение.
- Пак! - извика жената, а русокосото дейвоче бързо изприпка в края на залата, където започваше стенката и редовете огледала. Зае начална поза, вирна хубаво брадичка и изпъна задния си крак до такава степен, че съвсем скоро щеше да започне да трепери.
- И раз, и два... - подхвана отново Бувие, а момичето започна. Ролеве, ролеве и раз пирует на пасе, после втори и накрая троен на веднъж, и два пристъпваш и три реверанс и раз шасе и скок, скок, скок... - ВИСОКО! - извика отново възрастната жена, което накара момичето да изпъне максимално краката си, правейки последен опит за "летящ" скок, за жалост изтощението си казваше думата и при приземяването балерината се строполи тежко на земята, подгъвайки и двата си крака навътре. Дишаше тежко, гърдите й се подигаха и отпускаха рязко, докато тя упорито хапеше устните си.
- Да, счупи си сега нещо! - рече троснато Бувие. - С отказване не се стига до голямата сцена, моето момиче, а с тренировки - продължи да реди жената, сетне се настани на един стол в края на залата, кръстоса спокойно крака и махна с пластмасовата показалка. - Отново - спокойният й глас, беше направо плашещ, без капчица съжаление.
Русокосата балерина се изправи от пода, раздвижи глезените си карайки ги да пукат, сетне се вдигна върху палците, изпъна брадичка нагоре и зачака.
- И раз, и два... - подхвана за пореден път жената. И после ролеве, ролеве и раз пирует на пасе...

Всички се чудеха кое е момичето на сцената. Коя е тази, която се движеше така изящно, скачаше толкова високо и въртеше толкова дълги пируети, от които дори на професионалистите им се завиваше свят. На кой бяха притежание тези коси прибрани в стегнат кок и лице прикрито зад изящна бяла маска. Не бе много сигурно, кое е по-лошо, че публиката не знаеше името на това съвършенство, което се движеше плавно по сцената, или че самата тя не знаеше за себе си нищо друго освен името си.
Ако съществуваха срещи на анонимните "балетохолици", то изявлението на девойката щеше да звучи така "Здравейте, казвам се Ава и съм пристрастена". Това е, нищо повече, защото тя наистина не познаваше себе си, нито познаваше нещо друго освен балета. Балет, и отново балет - цял живот това, губейки себе си в него. Не разбрана и нищожна.