Baby, it's cold outside.

SHELLEY HENNIG
Lilian Elisabeth Evans, or just Lily.
nineteen years old
Lethal virus: +
Shapeshifter
Commons

Positivity: Отдадена, упорита, настоятелна
Negativity: Избухлива, затворена, саркастична
Като дете Лилиан е изключително любопитна и отворена личност. Като всяко дете, всъщност, обича да задава много въпроси и да научава възможно най-много за това, което я заобикаля. Родителите й я наричат "безстрашно момиче", защото се хвърля с главата напред в неща, от които повечето деца биха странели от страх. Не и тя, тя обича предизвикателствата, обича да бъде на ръба и не се страхува от чудовища под леглото и гласове в тъмното. Намира себе си в историческите книги, но не онези които повърхностно описват за разиграващите се на времето войни и народите, които са се опитвали да се надхитрят взаимно, тя се влюбва в книгите с легенди свързани със свръхестествени същества, с онова което обикновения човек не може да обясни и оцени. Така безстрашното момиче се превръща в онова, което непрекъснато търси логични обяснения на нещата, които се случват около нея. Започва да вижда необикновеното в онова, което на пръв поглед е обикновено. Първоначално родителите й смятат че е просто фаза, но в последствие нещата се задълбочават до толкова, че те се чувстват длъжни да потърсят помощ за това, което те наричат "обособеност", а Лили описва като страст. Тя смята, че родителите й са твърде тесногръди и не могат да приемат, че съществуват неща, които са далеч от очите им, но ги има, защото всички истории в книгите не могат да са просто плод на нечие бурно въображение, или поне тя не може да го приеме по този начин.
Лилиан се превръща в една тинейджърка с уникално мислене, различно, далеч от общоприетото. Тя живее извън "кутията", далеч не се впечатлява от купони, алкохол и момчета, предпочита компанията на чаша чай и хубаво четиво. Но както предполагате все някога тази идилия трябва да приключи, защото всеки има една повратна точка в живота си. При някои е толкова голяма и червена, че няма как да я забележиш, а при други е толкова слаба че я подминават докато накрая не им се отрази. При Лили, като че ли е второто или тя просто е била твърде сляпа за нея, тъй като я подминава с лека ръка. Тази повратна точка в живота на тъмнокосата се оказва и момента, в който всичко се променя за нея. А започва като просто нещо, което трябва да бъде семейна ваканция, нищо повече, колко простичко звучи казано така. Семейна ваканция, която превръща Лили в бледо копие на това, което е. Превръща я в затворена и арогантна личност, която пази себе си с цената на всичко, за която хапливите забележки са просто начин да отблъсне хората.
Превръща я в чудовищата, за които чете, но нещата далеч не са толкова обаятелни колкото в книгите.

Както казах, всичко започна по време на една семейна ваканция. Или по-точно казано, една провалила се семейна ваканция. Момичето лежеше в леглото си, неспособно да повдигне глава от възглавницата, сякаш някой й беше стоварил огромна тежест върху нея и единственото, което можеше да прави е да гледа тавана и да подсмърча. На всякъде около нея - леглото, пода, шафчетата, се разхождаха мръсни носни кърпички, а до главата й беше кутията с чистите. Периодично Лили издърпваше една от там и старателно бършеше носа си, издавайки онзи ужасен звук, който я караше да присвие очи от погнуса към собственото си тяло, сетне хвърляше някъде кърпичката и наддаваше кашлица, която дори съседите чуваха. Да, определено беше една провалена семейна ваканция. Лилиан чувстваше как пулсиращата болка в главата й се простираше по цялото тяло, болеше я всеки наличен мускул, сякаш предния ден беше тренирала с тежести във фитнес и сега имаше мускулна треска. Положението, обаче, далеч не беше това, освен това нека не се лъжем - Лили виждаше фитнеса само по телевизията. Физическите упражнения не влизаха в ежедневието й, освен може би сутрешен джогинг три пъти в седмицата, но дори и това я караше да кашля като пушач ветеран.
- Сигурна ли си, че не искаш да останем? - попита я загрижено майка й, сядайки до нея на леглото като преди това почисти едно ъгълче достатъчно за да има възможно изобщо да седне. - Можем да отменим за друг път, това е просто ски ваканция - сви рамене жената.
Лили отлично знаеше, че няма токова нещо като "просто" ски ваканция. Чуваше как родителите й се карат от съседната стая, не беше глупава нито пък малка, за да се прави на такава. Тъкмо бе навършила шестнадесет години и вече смяташе, че е достатъчно голяма за да остане сама у дома си, родителите й и без това имаха нужда от тази ваканция.
- Сигурна съм, искам да отидете - гласът й беше слаб и провлачен заради кашлицата. - Ще ми донесете едно магнитче за спомен - добави и се насили да се усмихне, въпреки болката.
- Разбира се - усмихна се майка й и дори я целуна по челото с риск да прихване същият този вирус, който тресеше дъщеря й, вече цяла седмица.
Минаваше полунощ, може би дори наближаваше три през нощта. Майкъл Бубле припяваше на заден фон и убеждаваше своята любима да остане, защото навън е студено. Baby, it's cold outside, припяваше той със своя ангелски тембър, който действаше успокоително на Лили. Песента беше оставена да се върти постоянно и може би ако точно тази вечер тя беше решила да я спре, както всъщност й беше минало през ума, навярно нещата щяха да се развият по друг начин. Но ето, че бравата на входната врата изтрака и се отвори, а част от снежната виелица навън моментално се развихри в коридора на семейство Евънс. Очите на Лилиан се отвориха рязко и зениците й се свиха, в мига в който се сблъскаха с тъмнината, опитвайки се да привикнат с нея. Добрата новина беше, че болката в главата й беше отминала, но тялото й продължаваше да я боли все така упорито. Усещаше не изкашляна буца в гърлото си, но само го прочисти тихо преди да се заслуша в мрака. Може би лошото време беше накарало родителите й да се върнат, навярно заради виелицата навън бяха затворили улиците. Това беше най-логичното обяснение, просто не искаха да я събуждат. Тъмнокосата стана от леглото си и се приближи към вратата на стаята си. Бубле продължаваше да реди на заден фон, докато някъде от долният етаж се чуваха гласове.
- Тихо, тихо... - определено мъжки, дълбок и страховит тембър. - Чуваш ли това? - говореше тихо, но въпреки това Лили успяваше да го чуе един етаж по-нагоре.
- Нали трябваше да са на ваканция? - заговори другия, което накара очите на Лили да се разширят и преди да е наддала някой излишен писък, побърза да сложи ръка пред устата си.
- И аз така мислех - изрече отново дълбокия глас. - Хайде...
- Чакай, ами ако наистина има някой горе? - вторият мъж, явно беше по-страхлив и се възпротиви.
- Е и, нали имаме това - в тъмнината шумното щракане прозвуча като презареждане на оръжие, което моментално сви сърцето на Лили и в очите й плувнаха сълзи.
- Няма да убиваме никого!
- Няма, само ще ги сплашим, спокойно - рече отново първият, който явно беше мозъка на операцията.
- ...The neighbors might think...Baby, it's bad out there - продължаваше да реди Бубле с мекият си като кадифе глас и Лили вече съжаляваше, че не беше послушала съзнанието си и не го беше изключила преди да заспи.
- Тази песен ме побърква - изрече другият мъжки глас и Лили дочу стъпките им отдалечаващите се към всекидневната. Трябваше да мисли бързо и скоростно, вече беше забравила за всякакви болежки по тялото си, искаше просто да се махне от там. За слиза внимателно и тихо по стълбите, вървеше леко приведена напред, а босите й ходила се бяха надигнали на пръсти, сякаш това щеше да омекоти стъпките й. Беше толкова близо до входната врата, трябваше само да се протегне и...
- Но, скъпа, на вън е студено - дълбокия тембър на мъжа от преди малко смрази кръвта в тялото й. Беше сложил ръка върху вратата, така че да й попречи дори да се опита да я отвори. Сетне тялото му беше изцяло пред него, а Лили запристъпва на заден ход и се спря едва когато се блъсна в другия мъж. Като пиян морков премести погледа си от единия на другия, а след това и към евентуалния изход, но краката й бяха като здраво заковани на пода.
- Моля ви... - измърмори Лили и прехапа вътрешността на бузите си. - Вземете всичко, имам дори паролата за сейфа, ще ви я дам, само недейте... - не довърши, погледа й се спусна към дясната ръка на мъжа, на който до сега беше говорила, и в който беше пистолета. Лъскав и черен. В другата си ръка държеше платнен кафяв чувал, в който явно вече имаше нещо, защото беше станал леко тумбест в дъното.
- Разбира се, че ще ни я дадеш - съгласи се мъжа. Погледа му се спусна надолу по тялото й и Лилиан моментално съжали за избора си на пижама. На вън беше минус 15 градуса, но топлината в къщата и високата температура на тялото й я бяха принудили да обуе къси спортни шорти и тениска с логото на гимназията й. Мъжа вдигна ръката си и тъмнокосата се сви от допира на дулото върху бедрото си, сетне стисна очи когато той продължи с него нагоре и повдигна края на тениската й. Реагира моментално и побърза да се прикрие с няколко резки движения.
- Какво правиш? - другият мъж явно не беше много доволен от развоя на събитията. Очите му се стрелкаха уплашено във всички посоки. - Родителите й може да са тук.
- Не са. Не я ли чу, ако бяха щеше да вика за помощ, вместо това тя ни предложи да си вземем каквото пожелаем - мъжа облиза устни. - Каквото пожелаем - натърти и отново плъзна погледа си по тялото й, карайки я да изтръпне от погнуса.
Глупаво момиче, ако само беше извикала. Стисна очи когато усети грубата му ръка малко над лакътя си. Със сигурност щеше да остане синина, но не това беше проблема. Мъжа тикна чувала в ръцете на партньора си, който още изглеждаше като подплашена мишка, която търси дупка, където да се скрие.
- Събери всички ценности, не пропускай нищо. После си тръгваме - рече му мъжа и побутна Лили към всекидневната.

Улови се, че не плаче. Нямаше смисъл. Лежеше на пода във всекидневната и усещаше мекотата на персийския килим, за който майка й така беше молила в онзи магазин. Лили не го харесваше, чистеше се прекалено трудно, а и заради него не искаха да й вземат куче, беше твърде скъп за да позволят на някой да го съсипе. Е Лилиан го беше съсипала, тук там дългите му бели нишки липсваха, заради начина, по който беше впила ноктите си в тях. Сигурна бе, че имаше и кръв, която нямаше да може да се почисти.
Интересно е как в такива моменти, човек можеше да мисли за най-глупавите неща, най-маловажните. Килима нямаше значение, но в съзнанието на Лилиан именно в него беше проблема.
Baby, it's cold outside...
Мразеше тази песен.

✘ след случилото се през зимата на шестнадесетия й рожден ден, нещо в Лили се пречупва и тя се превръща в студената личност, която е в момента
✘ няколко месеца след това Лили започва да губи разума си, има халюцинации и ходи на сън, малко по-късно е и първата й трансформация във койота
✘ взима хапчета за сън, тъй като без тях не успява да заспи, но въпреки това сънува кошмари
✘ родителите й не знаят какво се случва с нея, мислят че е в следствие на нападението, а и то е, но нямат представа за вируса