---

WELCOME<3

Живота на едно общество протича в едно малко по-различна обстановка. Наблюдава особена величественост на изкуството. Вечният град на изкуството Виена е сборният им пункт, който тайно са завладели. Там ги дебне нищо неподозиращ вирус, който играе с умовете им, докато и последният от тях не обърнe гръб на собственото си Аз и не превърне себе си в чудовище.
Enjoy xx
soon;

i.4special fc; ii.hermes manuscript mission; iii. emojis; iv.more in free zone;


    Дай ми герой и аз ще ти напиша трагедия...

    Share
    avatar
    Teresa.

    Posts : 37
    Join date : 2015-07-31

    Дай ми герой и аз ще ти напиша трагедия...

    Post by Teresa. on Sat Aug 01, 2015 10:29 pm



    Аз съм кошмар преоблечен като красив сън... Аз съм повредена машина готова да унищожава.
    Аз съм тъжно...
    Аз съм лудо...
    Аз съм лошо...
    МОМИЧЕ.
    И това е началото на моята история...
    Помня денят в който умрях. Помня всички дни в които умирах. Това беше един и същ кошмар, който се повтаряше и не позволяваше на очите ми да се затворят. Всеки път беше различно, но аз помня всяка една. Първата, втората, третата... Всичките. От една година насам горе-долу... Честно казано не съм в крак с времето наопоследък. Не осъзнавам кога са минали определени дни и не винаги съм сигурна дали са минали. Осъзнавам късно когато съм минала някоя граница. Просто нещата доста ми е размиват... Винаги се размиват.
    Не помня кога за последно се чувствах ... нормално. В интерес на истината никога не съм харесвала нормалното. То винаги е било нещо скучно за мен, за това аз се реех из звездите и търсех нереалното и фантастичното. Никога не ме интересувала слава, парите или онези материални неща, на които хората обръщат внимание. Не са ме интересували връзките които съм имала с хора около мен. Тези техни... земни неща, чувствата, материалното и всичките подобни неща винаги са ме обърквали и хвърляли в едни непознати за мен среди.
    На мен ми харесваше да съм далеч от всички и да си седя сама на покрива с телескопа и да взирам във звездите. Винаги съм мечтала за недостижимите за мен неща... Когато не бях на покрива бях в музея или на някои площад. Наблюдавах хората на изкуството, защото те винаги са се стремяли към необикновени неща като мен и точно това ме привличаше в тях. Те ме вдъхновяваха и ме учеха на търпение, толерантност и да виждам красотата в разнообразието. Обичах ги ... съзнателно или не. Когато не виждах някои от моите любими произведения или артисти винаги се натъжавах и нямах желание за нищо.
    Животът ми беше низ от необясними за никои неща, а за мен беше опити за реене някъде надалеч от този скучен и живот, който всички останали около мен водеха. Семейството ми мислеше единствено за светлото бъдеще, което не можеха да контролират колко и да им се искаше. Бях сякаш тяхно средство, но не им се оставях толкова лесно. Въпреки всичко, което ме накараха да направя, аз си останах все същата. Несъзнателно аз на инат не станах това, което искаха от мен, въпреки че ходих на всички уроци на които можеха да си позволят да ме запишат без да ме убият от умора и да пречат на моето образование. Дните ми бяха запълнени с какво ли не: танци, уроци, тренировки... Всякакви видове. Дори искаха да се науча да пея, но нямах подобни заложби. И в края на краищата не станах нито известна танцьорка или пианистка, нито бях състезателка по плуване или езда. Спечелих своята нобелова награда без дори да се усетя докато търсех бягство от скучно ежедневие на моето семейство и на натиска ми наложен от тях... Предполагам че през повечето време бях тъжна заради това, че не можеха да ме оставят да бъде себе си... Но моята тъга се превърна в друго... Лудост.
    Не знам как се случи така че се заразих или че получих силите, които не можех да контролирам заради проблемите ми с възприятията. Лекарствата които ми даваха не помагаха, нито разговорите ми с различните психиатри, а семейството ми не помагаше с тяхната непрестанна тревога. Аз знаех какво ми е и че нищо няма да ми помогне още от началото, но нямаше как да ги убедя в това. Кой слуша лудите? Болестта действаше различно всеки ден. Поне вече не ми беше скучно... Някои неща не се промениха, любимите ми неща. Интелектът ми си остана непокътнат и продължих да работя, въпреки че беше главно от вкъщи. Направих половината къща моя обсерватория. Още излизах по площадите и малките кафенета, където наблюдавах творците, а музеите си останаха любимото ми място за почивка.
    Но се появиха и други неща... Лоши неща, промених се... Ходех на места неприсъщи за мен... Не е като да мразех дискотеките и баровете. Просто не намирах мястото си там. Но ходенията ми зачестиха. Нямаше значение дали съм сама или не. Исках само да танцувам и да пия. Да затворя очи и да следвам ритъмът на тълпата, която се движеше в такт с музиката. Отчуждих се още повече от хората, които бяха около мен, но не ме интересуваше... Проблемът беше че и често ги наранявах... най-вече като говорех истината. От нея болеше най-много. Но съзнанието ми вече беше решило че не може да поеме повече натиск от онези хора.

    ◊ Спечелила е нобеловата си награда на 20.
    ◊ Разболяла се преди около година.
    ◊ Страх я е от дарбата си, защото не може да я контролира за това я крие.








    23✘Nobel laureate in astrophysics✘lethal virus+ (schizophrenia)✘matter control✘kaya scodelario



    robb stark
    avatar
    animusvox.
    Admin

    Posts : 45
    Join date : 2015-07-23

    Re: Дай ми герой и аз ще ти напиша трагедия...

    Post by animusvox. on Sun Aug 02, 2015 1:24 am

    welcome<3


    _________________
    ”All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.” ---------

      Current date/time is Tue Nov 21, 2017 3:29 pm