---

WELCOME<3

Живота на едно общество протича в едно малко по-различна обстановка. Наблюдава особена величественост на изкуството. Вечният град на изкуството Виена е сборният им пункт, който тайно са завладели. Там ги дебне нищо неподозиращ вирус, който играе с умовете им, докато и последният от тях не обърнe гръб на собственото си Аз и не превърне себе си в чудовище.
Enjoy xx
soon;

i.4special fc; ii.hermes manuscript mission; iii. emojis; iv.more in free zone;


    Vienna opera house

    Share
    avatar
    animusvox.
    Admin

    Posts : 45
    Join date : 2015-07-23

    Vienna opera house

    Post by animusvox. on Thu Jul 30, 2015 8:51 pm



    _________________
    ”All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.All art is erotic.” ---------
    avatar
    Ava;

    Posts : 13
    Join date : 2015-07-31

    Re: Vienna opera house

    Post by Ava; on Sun Aug 02, 2015 11:30 am

    Беше късния следобед. Ава разсеяно завързваше панделките на палците си около глезена на десния крак - машинално и бавно, сякаш изобщо не искаше да го прави. Истината бе, че просто се чувстваше уморена. Бе поредният ден с двуразова тренировка и то не къде другаде, ами във Виенската опера. Невероятно красиво място, което винаги пробуждаше у страхопочитание, най-вече щом стъпеше на голямата сцена, където бяха играли хиляди прима балерини. Чувстваше се толкова нищожна когато й се налагаше да тренира тук, сякаш не е достатъчно добра за да стъпва на сцената на Великите. Пък може би и никога нямаше да бъде, защото повечето балерини се превръщаха в Прима до двадесет и петата си годишнина, а тя вече беше на двадесет и една и все още нямаше достатъчно големи роли, които да привлекат интерес към нея. И въпреки това не се отказваше, макар в момента в живота си да има един фактор, който често я разсейваше.
    - Ава, побързай, момиче! - кресна мадам Бувие, което моментално сепна русокосата и я накара да изпъне рязко гърба си. Ава бързо скочи на крака и изтича до останалите момичета, които вече се бяха наредили на стенката и чакаха нея.
    За пръв път в живота си госпожица Алън Грейс не искаше да бъде в залата. Искаше да бъде някъде с онзи определен субект от живота й, който й разкриваше непознати до сега аспекти от съществуването й.
    - И гранд плие, бавно дръжте гърба изправен - монотония глас на Бувие прелиташе покрай ушите на Ава. - Ава Алън Грейс, разкарай тази усмивка от лицето си и си вдигни брадата - това вече го чу, но докато самата Бувие не й беше казала, че се усмихва, Ава дори не го беше осъзнала. Лицето й бързо придоби сериозен вид, а брадичката й се вирна нагоре.
    Към средата на тренировката, русокосата вече броеше минутите, които остават докато си тръгне. През цялото време разсеяно изпълняваше упражненията, така сякаш изобщо не се намираше тук. Може би тялом беше, но мисълта й витаеше някъде в облаците, а духа й вече се разхождаше в парка и чувстваше пръстите на онзи тъмнокос субект, преплетени в нейните. Намираха се в края на голямата сцена, готови да изпълнят солото си. Изреждаха се пред Бувие една по една, докато останалите търпеливо чакаха реда си и се упражняваха отстрани.
    - Ава, ти си - викна отново възрастната жена и вече гледаше с онзи поглед, който сякаш крещеше "ще оставаш до късно на самостоятелна тренировка", нещо което никак нямаше да се хареса на момичето точно днес. Русокосата простъпи към средата на сцената и зае началната си поза. Солото й беше абсолютно клише, играеше Белият лебед от небезизвестната постановка Черният лебед. Тази роля е по-подходяща за теб. Простичка. Още чуваше тези думи в главата си, всеки път щом застанеше на сцената за да я изпълнява. Музиката зазвуча на заден фон, Ава преброи до три и започна.
    Може би всичко щеше да е перфектно, Бувие не казваше нито думичка докато русокосата танцуваше - нямаше викове "по висок скок", нямаше "изпъни си коляното", мълчеше и я гледаше някак захласнато сигурно за пръв път в историята на кариерата на девойката. Да, навярно щеше да е перфектно ако в един момент погледна на Ава не пробяга по седалките за публиката. Като игла в очите й се заби едно единствено червено лале, което кротко почиваше върху облегалката на една от седалките в средата на третия ред. Любимото й цвете и техния знак.
    Ава се закова на място. Дишането й беше накъсано, а погледа й все така забит в цветето. Устата на Бувие увисна и шушукането на момичетата покрай тях замлъкна. Някъде на заден фон все още вървеше соло музиката й.
    - Какво си позво... - подхвана жената, а погледа на Грейс най-накрая се върна върху нея и девойката дори си позволи да я прекъсне.
    - Тоалетна! - изстреля Ава. - Може ли да използвам тоалетната, мадам? - попита я тръскайки леко глава. Бувие все още гледаше шокирано и само посочи изхода с показалката си, а Ава заприпка натам върху палците си.
    - И да не си се върнала без логично обяснение. Оставаш за самостоятелна тренировка днес! - крещеше след нея мадам, а русокосата само стисна за момент очи преди да бутне вратата, която водеше към задните коридори на операта.
    Прекоси единия коридор, който водеше към тоалетните, сетне сви по другия. Вървеше внимателни и често хвърляше някой друг поглед зад рамо.
    - Брандън? - прошепна в нищото, сякаш от страх че някой друг може да я чуе. - Тук ли си?
    avatar
    brandon holtz;

    Posts : 12
    Join date : 2015-07-31

    Re: Vienna opera house

    Post by brandon holtz; on Sun Aug 02, 2015 12:40 pm

    Тежкият въздух, наситен с хладния аромат на току-що преминал дъжд се просмукваше в кожата му без дори да го усеща.Влажен и лепкав, оставаше завинаги с него, съпътстваше го през цялата нощ, вмъкваше се дори в съня му, изкривявайки уж спокойните детайли, които отстрани би трябвало да изглеждат красиви.Но влажността променяше всичко.Тя загрозяваше, връщаше спомените от една друга мрачна и дъждовна нощ.Не беше цялостна картина, не.По-скоро отдалечени късчета, които имаха много празни места помежду си, които сякаш никога нямаше да съумее да запълни с правилните парченца.Прашинките, които се впиваха в съзнанието му и дращеха онази част, в която се помещаваха спомените, бяха безмилостни.Със себе си носеха гласове, аромати, но най-вече емоции и техния привкус, който се застояваше за по-дълго, преследвайки го дори когато намереше пътя извън кошмарите - горчивия страх оставяше своя привкус почти постоянно в устата му, карайки всякакъв вид храна да загубва своя апетитен вкус, тежко притеснение, което го правеше нервен и лесно избухлив, почти постоянно завладян от настойчивото чувство, че нещо лошо и ужасно предстои да се случи.Не трябваше да забравя и момента, когато имаше чувството, че никога нямаше да се измъкне от кошмарите си, които представляваха един безкраен лабиринт с много под нива.Страхуваше се да заспива, защото не знаеше след колко време щеше да се събуди.Кошмарите превземаха почти половината му ден, изтощаваха разума и тялото му, в резултат на което кожата му бе придобила блед отенък, очите му бяха станали по-мрачни и хладни, а на допир изглеждаше така сякаш постоянно изпитваше хлад.Не, че позволяваше на някой, някога да го докосва излишно.Не беше от социалните личности и това нямаше да се промени, независимо колко време минаваше.Най-лошо наставаше, когато правеше опит да твори.Вместо желаните картини, под химикала излизаха единствено детайлни описания на хаоса, през който преминаваше всяка нощ и макар онова, което помнеше трудно да можеше да се свърже в един цялостен и смислен разказ, той успяваше.Издаваше детайлите на всяко мрачно кътче през което се луташе душата му, описваше онова, което помнеше, а всичко останало оставаше на предположения, които завършваха с безброй въпросителни накрая.Дали губеше ума си?Дали вече не го беше изгубил безвъзвратно?Болеше ли да знае точно къде ще достигне след не чак толкова дълго време?Защото болестта на майка му се бе проявила в по-късен етап, а с него имаше чувството, че го е съпътствала през целия му съзнателен живот.И негов дълг беше да не позволява други да страдат от това.
    Не се справяш толкова добре с това, нали, момче?
    За миг бе забравил да диша.Отне му още доста моменти, за да си припомни как се прави и защо му е нужно, за да съумее да продължи да поддържа празния си, безсмислен живот.Какво правеше тук?Не беше ли вече прескочил достатъчно границите, които сам си беше поставил?Нима това не бе в един голям разрязък с правилата му, които съществуваха единствено, за да пазят другите от него?Той не се страхуваше от онова, което някой външен можеше да му причини.Живееше с достатъчно демони в душата си, които го преследваха и измъчваха всеки ден, заплашвайки да го превърнат в един от тях.И Брандън знаеше, че когато настъпеше момента и не можеше повече да се удържа, ще трябва сам да посегне на живота си.И нямаше проблем с това, ако означаваше, че ще спаси другите около себе си.Ако означаваше, че ще спаси и нея.Но ако искаше да я спаси, защо не я бе отблъснал до сега?Нима не знаеше, нима не бе прозрял, че ако остави нещата в нейни ръце тя няма да направи първата крачка, защото беше прекалено добра и прекалено неопитна, невинна...а невинността често се заблуждаваше от образи като неговия.Ето и сега.Наблюдава я близо, но все пак достатъчно надалеч, за да остане извън зоркия поглед на строгата госпожа.Дори в начина по който се движи издаваше лекотата и невинността, които струяха от всяка нейна дума.А той можеше да я слуша с часове.Доставяше му удоволствие, защото рядко се срещаше с такива личности.Привидно не изглеждаха толкова различни, но в действителност бяха на светлинни години един от друг, ако трябваше душите им да бъдат съпоставени.Неговата почти не съществуваше, унищожена много отдавна, с късчета продължавани да бъдат разяждани от болестта, а нейната...нейната бе непокътната.Що за чудовище трябваше да бъде, за да си позволи да я докосне с отровните си ръце и да я зарази със света, в който живее?Правеше грешка след грешка, сякаш не знаеше, че в крайна сметка щеше да я нарани много повече, отколкото, ако сега я изоставеше.
    И все пак цветето беше там, поставено от него, така както бе правил и предишни пъти.Не очакваше от нея да прекъсне репетицията си така рязко, което единствено накара горчивия вкус в устата му да се завърне.За нея вече бе прекалено късно.Какво направи, Брандън?Какво направи...
    Вървеше из коридорите тихо, с леко отпуснати рамене, които издаваха умората, на която бе подложен постоянно.Няколко тъмни, къси линии от химикал по ръцете му издаваха, че творческата дейност този ден не беше в разгара си и визитата му почти можеше да се възприеме като начин да възвърне онази своя муза, която нямаше нищо общо с кошмарите му.Трябваше все да бе останало нещо от предишната му същност, преди болестта да бе започнала да се разпространява.Трябваше да открие вдъхновението си.
    -Шшт - ръцете му покриха очите ѝ, заставайки зад гърба ѝ.Повелително и внимателно тръгна назад, издърпвайки и нея в един по-тъмен коридор, където имаше по-малка вероятност да бъдат видени и прекъснати.Това място събуждаше някакво преклонение и уважение, а на него лично му възвръщаше моментното спокойствие, от което имаше такава нужда, за да продължи да фалшифицира нормалното си съществуване пред нея. - Не беше нужно да прекъсваш репетицията си - изрече с тих укор в ухото ѝ, преди да я целуне по главата, обръщайки я постепенно към себе си. - Не бива така.Щях да остана до самия край.А сега извънредните репетиции ще развалят всичко.
    Устните му трепнаха в лека усмивка, докато разтриваше бавно раменете ѝ.Умееше да се преструва на нормален, да играе така сякаш не съществуваха мрачни кътчета, които се опитва да изблъска на заден план.Онова, което винаги го издаваше обаче, си оставаха очите.Прекалено тъмни и прекалено тъжни, в момента се взираха в нейните, сякаш отчаяно се опитваше да открадне част от светлинката, която играеше в тях и егоистично да я запази само за себе си.Но нямаше ли да я нарани така?Какво можеше да ѝ даде в замяна?Защо трябваше да е толкова жесток?
    avatar
    Ava;

    Posts : 13
    Join date : 2015-07-31

    Re: Vienna opera house

    Post by Ava; on Sun Aug 02, 2015 2:11 pm

    Момиче какви ги вършиш, да не би някоя чавка да е изпила мозъка ти? Точно тези думи крещеше съзнанието й и въпросът беше поставен на място, защото Ава определено не знаеше какви ги върши. До преди месец, тренировките изпълваха денят й, а балета беше единственото нещо, което можеше да я направи щастлива. Единственото, което я вдигаше сутрин в шест часа и с което лягаше вечер след полунощ. Звучеше ужасно, но на нея й харесваше, в това се изразяваше ежедневието й още откакто беше навършила пет годинки.
    Имаше нещо опияняващо в болката от пришките по краката, които предизвикваха неудобните нови палци и гласът на хореографа, който тича след теб крещейки, а думите му се забиват силно и ясно в съзнанието ти. Никой не обичаше да бъде ежедневно навикван и обиждан. За нищо не ставаш! Стегни се. думите, които мотивираха всяка балерина, сривайки самочувствието й със земята, но повдигайки на пиедестал изкуството да въртиш петорни пируети на арабеска без да ти се завие свят. Само една истинска балерина можеше да оцени сладката болка от поредното падане след погрешно приземяване от жете ан турнан. Разкъсващата болка от разтегнати сухожилия в глезените и не знанието дали отново ще можеш да скачаш по същият начин, защото няма значение дали можеш да ходиш, ако не можеш да танцуваш отново. И докато всички останали деца се чудеха кое филмче ще гледат тази вечер, в главата на Ава като дете се въртеше мисълта какво ли ще правят на репетицията утре и колко трудна ще бъде. Никога нямаше да забрави онези квадрати, които мадам Бувие правеше на пода с тиксо, караше ги да застават в центъра им и да изпълняват тандю без помощ. Още чуваше в главата си виковете й когато опорният крак на русокосата избяга от средата, карайки вдигнатият да напусне очертанията на квадрата. Колко наказания беше получавала заради тази дребна грешчица да загубиш равновесие. И все пак, за нищо на света не би заменила това детство за безгрижните игри в парка и писането на домашни по светло, а не на нощната лампа в два през нощта, след разбиваща тренировка.
    Чуваше думите му и то перфектно, знаеше че е сбъркала с всяка фибра на тялото й, която в момента крещеше, че трябва да остава допълнително след като всички момичета си тръгнат, а всичко което трябваше да направи е да остане само още тридесет минути. Отлично знаеше това без никой да й го напомня, но самата идея че в момента беше там където иска, й беше достатъчна за да приеме провала си. Това момче ли я караше да оглупява, или тя винаги е била такава и едва сега го осъзнаваше? Защото до преди месец да направи нещо такова дори не влизаше в плановете й, а сега нямаше желание да се връща обратно в залата за нищо на света. Не беше в нейн стил, той я караше да се променя, но по дяволите, харесваше й. Гледаше го в очите, в онези вечно тъмни и тъжни очи, които никога не можеше да разбере. Така и не знаеше защо в тях винаги се четеше тъга, още от самото начало, още от онзи ден в който съвсем случайно се бяха срещнали на улицата и той някак си промени ежедневието й, вкарвайки в него някаква особена светлина, която тя не беше осъзнала че й липсва.
    - Знам, знам - съгласи се с него кимайки с глава. Гласът й беше все така тих, не желаеше да го повишава до нормалният му тембър, защото се страхуваше, че някой ще ги чуе и ще развали идилията. - Обаче исках, много исках... - прекъсна шепота си, гледаше го в продължение на един мълчалив дълъг миг, преди да го прегърне. Сгуши се в него, сякаш от това зависеше живота й, и в този момент осъзна, че никак не съжалява за допълнителната репетиция, защото си заслужаваше дори и само за една единствена прегръдка. Колко малко можело да направи човек щастлив и спокоен, сякаш от това се бе нуждаела цял ден, повече дори от въздуха, който диша.
    Оглупяваше. Със сигурност го правеше, повече отколкото преди. Направо губеше разсъдъка си, но защо изглеждаше толкова правилно?
    - Сега ще мине по-бързо, имам стимул - продължи да говори тихо сгушена в него.

    Sponsored content

    Re: Vienna opera house

    Post by Sponsored content


      Current date/time is Sat Sep 23, 2017 6:44 am